Мърфология

стопаджийски случки

Речник на нищото

Мтел – поддръжка

Брачен договор

През есента на 1993 капитализмът в Горна баня беше на същото дередже, на което беше и през 1983, и през 1943. Доколкото Ева можеше да прецени, единствените промени идваха от електрификацията, настъпила в някаква мъглява епоха преди нейното раждане и – ако караме по същество – от самото нейно раждане. Непоклатимата вяра в собствената си космическа значимост тя бе наследила от баба си. За десетте минути от пристигането им на съботния пазар същата бе успяла да разплаче продавачките на козе мляко и метли.

Ако в този хладен следобед западен пътешественик се бе озовал на площада пред банята, щеше да се обърка напълно. Сборището бе лишено от всякакъв балкански чар. Самата идея за гълчава и оживени пазарлъци се виждаше на присъстващите някак непристойна. Транзакциите се извършваха в навъсено мълчание: понякога продавачите правеха забележка на децата да не пипат, купувачите изсумтяваха обидено, а децата продължаваха да пипат. Когато бай Васил размърда пожълтелите си мустаци и забрани на Ева да му разчепква връзките с праз, тя ги зачовърка с такова ожесточение, че чак откъсна листо от един стрък. Ако беше сама, старецът щеше да я удари с бастуна си по прасеца, но нали момиченцето беше с баба си, негодуванието му се пренасочи в рязък тик на дясната вежда. Баба й плати праза с вид на човек, който дава милостиня на престъпник. Ева откъсна още едно листо (от друга връзка) и я последва към ъгъл на завет, където пълничка жена седеше на обърната щайга, вторачена в чорлава купчина зелки пред себе си.

Привечер Ева се прекатери през дворната порта, която дядо й заключваше винаги в шест, и пое по стръмните улици обратно към площада, за да разследва. Беше традиция хлапетата от махалата около гарата да се събират по здрач и да разследват останките от съботния пазар. Традиция беше, защото Ева я измисли лятото преди първи клас. Децата от махалата около гарата не знаеха какво е „по здрач“, но – запитани от упор дали ще дойдат – се съгласяваха от страх. Когато се натъкнеше на инакомислие, Ева налиташе на бой. В края на краищата никое от тях не се явяваше по служба и тя бе принудена да върши всичко сама, но не оставяше такива неща да я обезсърчават. Мистерията, която я очакваше всяка събота вечер на пустия площад, си заслужаваше ежеседмичната констатация, че е заобиколена от първокласни шубета.

Защо, питаше се Ева в нощите, когато преяждаше и не можеше да заспи, след съботния пазар по площада като прочетени вестници остават да се въргалят зелеви листа? Тази загадка я вълнуваше повече, отколкото дали пирамидите са построени от извънземни и дали наистина ще умреш, ако изпиеш цяла дамаджана боза. Горнобанци продаваха яйца, мед, метли, кромид, картофи, моркови, ряпа, праз, домашна шльокавица от джанки, домашна кървавица, сапун, сланина, мляко от всички видове копитни бозайници, компоти, туршии, вълна, гъши пух, царевица, слънчоглед, цинии, хризантеми и маргаритки в шест разцветки и нито едно от тези неща не оставяше следи от присъствието си. Но зелето! О, зелето разпръскваше листата си навсякъде и те с дни се валяха из прахоляка, препикавани от уличните кучета и гризани от конете, впрегнати в спрелите пред кръчмата каруци. Тези неунищожими и вездесъщи останки сякаш стенеха: „Не ни забравяйте! Помнете нещастните кръгли зелки, които в събота, 8 октомври 1993, стояха скупчени на площада – като хугеноти на ешафода – и посрещнаха съдбата си! “ Ева намираше цялата работа за неизразимо трогателна.

Тя подозираше, че листата от зеле се отлюспват, защото зеленчукът се съпротивлява на унизителния акт на покупко-продажба. Стреми се да се търколи обратно в хладната, тъмна изба на стопанина си. Да се върне в утробата до бурканите осолена сланина и нанизите сушени чушлета. Ева си представяше целокупното зеле на света като многострадален кръглолик народ, който всяка есенна събота бива продаван на търг за роби. Сърцето й се свиваше при мисълта за зелевата съдба – съдба, която неизменно включваше нож. Ева, която беше левачка и затова не й разрешаваха да се докосва до остриета, никога не се беше порязвала, но си представяше, че никак не е весело да те прережат през средата, после още веднъж и още веднъж, докато станеш на салата.

Заради всичко това тя ядеше зелевите манджи на баба си с мъчителни угризения на съвестта. Най-много съжаляваше зарзавата, попаднал в зелевата каша, с която дядо й обичаше да закусва. Просто, разсъждаваше Ева, няма нищо по-оскърбително от това да те направят на каша – разлигавяш се до неузнаваемост и наоколо няма ни боб, ни парче наденица да направят гибелта ти по-достойна.

Обаче към киселото зеле Ева не изпитваше никакво съчувствие. Само при миризмата му пред очите й се спускаше пелена. Нахвърляше се върху паницата, наръсена със сладък червен пипер, тресейки се от лаком бяс и мляскайки като таралеж, докопал разкапана мушмула. Пристъпът на зверство приключваше внезапно с изпразването на паницата и Ева се разплуваше на стола, леко замаяна и изпълнена с нуждата да се оригне издъно. Семейната легенда, обясняваща странната й мания, гласеше, че като бебе дядо й я изтървал в бидона с прясно заложено зеле. Докато смогне да я извади от розовата мътилка, тя успяла да си дръпне няколко гълтока и дори да се нашмърка през носа. Наскоро Ева се усъмни в този разказ и поиска от дядо си обяснение какво е правил с бебе на ръце в мазето. Дядо й пледира сенилност и отвърна, че не помни.

След тъжен оглед на местопроизшествието Ева се върна у дома с наченки на настинка. Съблече якето си, смачка го на топка и го хвърли отгоре на портмантото, понеже не можеше да стига до кукичките на закачалката. После се промъкна в кухнята и се увери, че похитената от баба й зелка ще бъде принесена в жертва на псевдомедицината. Вече измита и оставена на дъската за рязане, зелката щеше да се превърне в безвкусна, жилава дреб, която, смесена с настъргани моркови, щеше да бъде натикана в гърлото й с вечното обяснение, че е полезна. Имало било много витамин С. Сякаш Ева падаше от Марс – и най-безнадеждният мухльо научаваше още в детската градина, че витаминът С се среща в природата под формата на ситни жълти колелца с покъртително кисел вкус. Зелето, освен ако не бе превърнато в божествена храна посредством упорито киснене в солен разтвор, не беше нито жълто, нито кисело. И Ева повече нямаше да се примирява с бабини деветини и врели-некипели.

По приглушените артритни охкания, просъсканите клетви, в които преобладаваха думи като „чума“ и „намера“, и пукота от намачкани вестници тя заключи, че баба й се е уединила в тоалетната. В миг на вдъхновена дързост тя притича до плота, изправи се на пръсти, грабна зелката и изхвърча навън. Хладният сумрак я обгърна като желе. Притиснала зелката към гърдите си, Ева потрепери и се укори мислено, задето не е съобразила да си облече якето. Седна на дъсчената пейка в беседката, прибра колене под себе си и сбърчи вежди, за да помисли. Лесно е, рече си, да грабнеш зелката и да я спасиш от кухнята. Тя обаче не е граф Монте Кристо и не може да се оправи сама в този враждебен свят. Изключено беше да се опита да я засади отново, понеже в двора нямаше зелеви лехи, а Ева усещаше, че зелката няма да се спогоди нито с френското грозде, нито с осиротелите доматени колци. Да не говорим, че имаше и някакъв трик с кореновата система, дето трябваше да присъства на всяка цена. Не вървеше и да я закопае – това надали беше за предпочитане пред накълцването. Тя бръкна в джоба на панталоните си, извади от там фенерчето-ключодържател, което миналата седмица открадна от един свой съученик, включи го и се зае да обследва повереницата си. След две минути напрегнато взиране се принуди да признае поражение – не можа забележи никакви отличителни белези, по които да познае от чий двор произхождаше зелката. Тъкмо когато унинието почна да изпълва амбициозното й малко сърце, уличните лампи светнаха и заляха ошугавялата есенна градина с тиквенооражева светлина.

Ева съзря клоните на любимата си черница, поолисели, но все така гостоприемни, да се поклащат в студения вятър на фона на опушеното небе. Когато се колебаеш, качи се на черницата. Този принцип направляваше живота й, откакто стана на пет и се научи да се изскубва от мъртвата хватка на баба си. Тя поспря до дънера, за да намисли акробатичния похват, необходим за качването на самата нея плюс зелката на дървото. Обтегна предницата на тениската си, положи зелката в получената люлка, пови я и захапа крайчеца на плата. После стъпи в разровичкания чвор, оттласна се и се набра на ръце. Веднъж сред клоните на черницата, импулсът да се покатери до най-крехките върхари беше неугасим. Ева имаше по-скоро хипотетична представа за съществуването на София – бяха я водили в една клиника на Руски паметник заради съмнения за ревматизъм – но винаги когато се качеше нависоко и погледнеше надолу към града, потънал в размазани млечни светлини, в нея се събуждаше копнеж по нещо възвишено и разкошно. Като в рекламите за дезодоранти. Следващият порив на режещия люлински вятър, който обещаваше сняг много по-рано от справедливото, смръзна носа й, но това нямаше значение. На нея вече всичко й беше ясно.

Облегната на носещия черничев клон и загледана в София, блещукаща иззад тъмния пояс на жп линията, Ева благоговейно обели най-външното листо на зелката и го пусна по вятъра. То полетя през мрачния двор и се изгуби в свободата. Тя откъсна следващото. След няколко опита установи, че ако сцепи листата леко по дължина, те правят пируети. По-малките листа се държаха игриво и се закачаха на разни места посред полет – едно се оплете в дюлята, друго се залови за сврачето гнездо във високата топола на улицата, трето захлупи комина на Белотелеви. Няколко се залепиха за електрическия стълб на влаковата линия и Ева си представи, че по-приключенски настроените ще прелетят отвъд релсите чак до високите блокове на „Овча купел“.

Когато в ръцете й остана само кочанът, отново сбърчи вежди. Беше време да се отърве от уликите. И понеже кочанът беше най-близкото до скелет в тялото на една зелка, а костите се състоят предимно от калций, тя реши, че е в реда на нещата да го метне в курника за лекарство на кокошките. Вчера дядо й се бе оплакал, че снасят яйца с меки черупки. Като свърши и тази работа, Ева чевръсто се напъха в аралъка между курника и работилницата за глупости на дядо си. Там си бе устроила подслон за бедствени ситуации с черга и запас от няколко байкалчета и шише минерална вода. Беше въпрос на броени минути баба й да открие липсата на трикилограмова зелка.

източник