Още едно хубаво разказче от Light
2006, мелник
ранна пролет или късна есен, от снимките не си личи – ти си с червено шушляково яке и плетена ушанка като малко момиченце, аз съм с една жилетка секънд хенд, която сега обличам само вкъщи. по дърветата има скреж, а слънцето е студено и ярко. това е първият път, когато целенасочено отиваме някъде заедно само двамата. освен това е първият път, когато съм снимал с дигитална камера, така че това са най-старите снимки на лаптопа ми. не знам дали си внушавам сега, когато ги разглеждам три години по-късно, но в очите ти сякаш има лека сянка на тревога – все едно не си съвсем сигурна, че искаш да си точно там и точно с мен, или пък си, но не си сигурна, че и аз го искам толкова, колкото и ти.
отидохме с колата в събота и беше приключение, докато намерим градчето в края на дълги прашни пътища, които се извиваха по лозовите хълмове като в някакъв италиански филм. пред една къща се продаваше вино в пластмасови бутилки, с листа от тетрадка а4, на които с маркер бяха написани рекламни послания: „вино-леглотрошач“, „лозова виагра“ и други подобни. сигурно сме правили любов – винаги правехме любов навсякъде, където отидем – но не си спомням подробности. не, чакай, спомних си – пристигнахме в къщата и трябваше да минем отзад, за да се качим в стаята си на втория етаж, където беше студено и имаше само един малък прозорец със затворен дървен капак, така че беше и тъмно. беше си доста тъпа стая, честно, но и двамата се направихме, че няма нищо. после лежахме на леглото и гледахме в тавана, но след това започнахме да се целуваме и така. някой ни каза, че трябвало да се изкачим на скалите над градчето, за да видим някакъв параклис, и ние като послушни туристи отидохме там преди вечеря – коляното ти все още не беше съвсем окей и вървяхме бавно, а към нас се присъедини някакво улично (всъщност не знам дали се казва улично, когато живее в най-малкия град в страната, защото там няма много-много улици) куче. ти реши, че трябва да се казва джъмпи, и джъмпи много делово тичаше покрай нас през цялото време, докато се разхождахме, спираше на най-живописните места, докато си направим снимки, а после продължаваше, все едно искаше да каже „хайде, хайде, има и още за гледане, а после и други групи ме чакат“. вечерта стана студено и по-тъмно, отколкото сме свикнали, и влязохме в първата механа, с червени покривки с шевици и глави на отстрелян дивеч с рога и зъби по стените. освен нас в механата бяха само собственикът, семейството му и още едно семейство техни роднини, които си говореха за някакви си техни неща, нямаше музика и беше така, все едно сме на гости на някакви хора, дори така, все едно те не знаят, че имат гости, а ние се държим за ръце и слушаме какво си говорят, да, всъщност беше като на театър. (а сега си мисля, че и ние сме били в роля, но още не сме го знаели.)
и на сутринта, когато се събудих в ужасно студената стая, бяхме завити с няколко дебели вълнени одеяла, които миришеха на дебели вълнени одеяла и боцкаха там, където под тях нямаше чаршаф, загрубял от много пране и съхнене на слънце в планински условия, и едното ми ухо беше замръзнало, защото стърчеше над ръба на одеялото, но ти беше топла и миришеше хубаво. притиснах се към теб и се опитах да заспя отново, за да не те събудя, но точно тогава някой започна да реже дърва за огрев с флекс.
2007, малта
капитанът на моторницата настояваше да го наричаме мистър крейзи и ни накара да му обещаем, че ще му изпратим картичка от българия, защото събирал пощенски картички от всички страни, от които в малта идват туристи, а никога не беше виждал българи. ти изпрати ли му картичка? аз още не съм. на единствената негова снимка мистър крейзи е с червен потник, кафява кожа и черни очила и небрежно се подпира с едната си ръка на предното стъкло на моторницата, докато я кара – прав – с другата. на следващата снимка на волана на моторницата вече си ти и се усмихваш малко срамежливо, но много доволна от себе си, докато хвърчим към синята лагуна. (синята лагуна от филма, но не този с брук шийлдс, а онзи, в който мадона е корабокрушенец и намира любовта в лицето на един истински мъж под режисурата на бъдещия си бивш съпруг.) на повечето снимки от малта косата ти е вързана с кърпа, носиш големи кръгли тъмни очила и никога не съм те виждал по-красива. и двамата сме облечени с мърляви летни дрехи – ти със стари рокли, аз с навити крачоли на мръсно белите панталони и древни гуменки на бос крак – все едно през цялото време искаме да покажем среден пръст на времето, от което сме избягали за една седмица. пием много вино. ядем много риба. гледаме мачове в барове и ресторанти на открито. играем на карти. правим много любов. през цялото време се държим за ръка.
преди да стигнем до синята лагуна, мистър крейзи искаше да ни покаже една пещера. ти му отстъпи волана на моторницата и той внимателно се приближи до отвесните скали на остров гозо, последните няколко метра с изключен двигател, така че чувахме неочаквано силния плясък на вълните по бордовете на лодката. с полюшване влязохме в пещерата – по тавана играеха пронизително сини слънчеви зайчета, а дъното беше покрито с красиви светлозелени скали. мистър крейзи ни накара да се наведем по очи през бордовете на лодката, за да видим нещо на дъното. и двамата се обърнахме и послушно се наведохме, като маневрирахме с непознатия обем на задължителните си оранжеви жилетки. кен ю сий дъ ботом, попита ни мистър крейзи. йес, отговорихме ние, облещени в полумрака, за да видим съкровището или рибите, или каквото там искаше да ни покаже. ми ту! изквича мистър крейзи и започна да се смее на собствената си шега, още преди да я каже: ай кен сий йор ботъмс!
и вечерта, докато вечеряхме в избата на замъка с хванати ръце върху масата – аз лявата, ти дясната, сякаш още тогава съм бил такъв отвратителен егоист, защото държахме вилиците си със свободната ръка, а и двамата сме по-скоро десничари, и замаяни слушахме един възрастен мургав мъж с червена класическа китара – точно така, няколко минути преди полунощ, в средновековния рицарски замък в сърцето на малта с каменните му стени, дебели поне по един метър, някой някъде започна да реже нещо с флекс.
2008, копенхаген
най-далечното място, на което сме ходили заедно, е исландия – но тогава просто трябваше да се метнем до лондон, което в пика на евтините авиолинии беше все едно да отидем до магазина на ъгъла, да останем за една вечер в някакво хотелче до гара виктория и на следващия ден да продължим с единия от двата самолета, собственост на едната от двете исландски авиолинии. „северна пролет 2008″, както почти на сериозно започнахме да наричаме амбициозната си програма този път, е съвсем друго нещо – транспортно-хотелско предизвикателство с потенциала да се превърне в логистичен кошмар. полски авиолинии до варшава за една нощувка и – кой знае защо – wizz air оттам до копенхаген, където оставаме няколко дни, преди да продължим с влак към швеция – трябва да стигнем до джонкьопинг (което всъщност се чете йоншопинг, но тогава ние не знаем това), където живеят нашите приятели – и след няколко дни при тях отиваме с автобус до стокхолм – плюс един ден в гьотеборг (което всъщност се произнася гьотебьоре, но да не издребняваме) – обратно до йоншопинг (вече започваме да му хващаме цаката, пътуваме с ужасно ранен автобус и в просъница отварям очи, докато спиш на рамото ми, за да видя пусто право шосе до хоризонта, борови гори от двете му страни и едно-единствено тъмносиньо волво от 80-те, което се движи срещу нас като в клип на кардиганс) – друг автобус обратно до копенхаген, с кратък престой в малмьо (усукан небостъргач на брега и тунел под пролива, който излиза над морето и се превръща в мост, а от едната му страна в далечината се вижда вятърен парк с толкова големи турбини, че презокеанските кораби, натоварени с контейнери, които минават между тях, изглеждат като играчки).
и така, последна вечер в копенхаген, преди да си тръгнем, времето беше слънчево и топло и улиците бяха пълни с улични музиканти и артисти, изпълзели от християния, напушени като смокове. вече нямахме почти никакви пари, само джобове, пълни с тежките европейски монети – различни видове крони, евро, дори няколко полски злоти. искахме да седнем на кея с разноцветните къщи, да пием бира и да зяпаме хората, които минават, но отидохме да си купим бирата от някакво магазинче в една странична улица и докато си говорехме каква бира искаме да си купим, продавачът в магазина – тъмен човек със зализана черна коса, някъде от близкия изток – проговори на (много лош) български и ни разказа как е от ливан и е завършил военно училище в българия някъде в началото на 80-те (или може би е от афганистан и е завършил строително инженерство в края на 70-те). така че излязохме оттам с бири в ръце, очи и уста като буквата О (добре де, от дистанцията на времето наистина не изглежда толкова изумително, но може би и ние сме минали през християния, преди да отидем на пристанището, и всичко ни се е струвало по-изумително, отколкото е било), намерихме си едно свободно нещо от онези неща, за които се връзват лодките, и седнахме на него. няма нужда да си го казваме, но, общо взето, това беше един от най-щастливите моменти в живота ни – пихме бира на пристанището в копенхаген, ебаси.
и започнахме да се смеем едновременно, когато от другата страна на водата, на борда на една от плаващите къщи, някакъв датчанин започна – да, да, да реже нещо с флекс.
варадеро, 2008-2009
в куба все още е късен следобед на 31 декември 2008, когато телефонът ми започва да жужи от есемесите с пожелания за новата година, идващи от софия. разделяме се през есента, няколко месеца след като идвам да живея при теб, и няколко месеца след това съм сам в хавана и за пръв път съм сам някъде и понякога се налага да спирам, защото това ме удря в стомаха и не мога да дишам, така че се подпирам с ръце на коленете някъде в старата част на хавана и не виждам старите испански крепости и сякаш още по-старите съветски коли и засмяните жълто-кафяви хора с евтини джапанки и огромни сърца. купувам плетена рокличка за племенничката ти от една беззъба баба, която говори испански с почти толкова лошо произношение, колкото и аз – макар че не съм я виждал, откакто се разделихме, а племенничката ти е на три и сигурно вече е пораснала толкова, че тази рокличка няма да й стане. опитвам се да не мисля за теб, но не мога.
така че в горещия влажен следобед на 31 декември седях на терасата на хотелската си стая във варадеро и получавах есемеси от приятелите си и дори от някакви непознати номера и отговарях на тях, но всъщност най-много от всичко исках да се обадя на теб. но не можех, разбира се, защото бях изтрил номера ти от телефона си – точно за да не ти се обаждам всеки път, когато ми стане толкова мъчно, защото нямаше да е честно да ти се обаждам, когато ми стане мъчно, след като те оставих и дори не ти обясних защо. поседях още малко, после станах, взех кутията за лед, качих се до машината на втория етаж, сипах си много натрошен лед, върнах се в стаята си, налях си една доста щедра доза от онзи доминикански ром, който джеймс бонд си поръчва със сода на бара на казиното на бахамите в „казино роял“, добавих лед до ръба на чашата, отпих една голяма глътка, почти веднага усетих началото на особеното тропическо пиянство, с което бяхме станали доста близки през последните няколко дни, срязах една пура с джобното си ножче, макар че си бях обещал да не пуша преди вечеря, внимателно я запалих с хотелския кибрит, изпуснах дима към влажните листа на палмите, които надничат на терасата ми, и лениво се почудих дали ще видя отново онова колибри, което веднъж се носеше над тях като привидение, преди да си замина. и по-късно някой някъде в хотелския комплекс започна да реже нещо с флекс, но нямаше кой да го чуе.
